Fury на финал на Red Bull Escape Room World Championship 2018
И тъй, Фюри на Световно. Не съм предполагала че някога в живота си ще изрека тези думи, но ето че са факт. И съм заедно с Христо Томов, Венелин Горнишки и Димитър Смилянов.
Всичко започна с Лили Бонева, която миналата година, така мимоходом попита дали сме гледали световното. След кратък разговор се бях загубила в сайта на Red Bull Escape Room World Championship, да чета и да гледам как стотици хора от цял свят играят логически, стратегически и визуални пъзели и игри. Световното по ескейп стаи! Звучеше като място на което всеки заклет фен би искал да попадне, може би поне в публиката, енергията изглеждаше фантастична.
Поговорихме си с Фюри догодина да видим какво се случва, ама така, на шега. Да опитаме поне първата стъпка на онлайн класиранията, от любопитство и да се запишем някъде в класиранията. Превъртаме напред точно една година в която ние изиграхме още много стаи, победихме и загубихме още много състезания, градски куестове и предизвикателства. И така до преди 2 седмици, когато RedBull обявиха квалификациите и се оказа, че за България отново няма. Нищо, ще опитаме гръцката.
Събираме се в офиса, топла лятна вечер. Всеки прави регистрация и почва да играе, кой на телефон, кой на таблет. Пише си, трябва да имате отборно време по- малко от 5 минути за да можете да заявите слот за участие в оффлайн предизвикателството. Играем, коментираме, мълчим и после псуваме и почваме от начало. За следващите 2 часа се случиха следните неща- поставихме персонални рекорди, запазихме си слот за квалификациите, купихме си самолетните билети до Атина и обратно в един и същи ден, разбрахме се да уточним колко и кои ескейп стаи точно ще изиграем след състезанието на Red Bull и животът продължи. Периодично някой пишеше в чата, вдигнал си персоналния рекорд (онлайн предизвикателството може да се преиграва, без да от значение за класирането, просто така, за забавление и тренировка). Стигнахме до номер 7 във временното класиране, после някакви отбори ни избутаха на 10, после на 11 …
Приближава 30 Септември, с него зачестяват и новините за урагани ветрове в Атина, порои, абе някакъв Апокалипсис. Какво ли не ни мина през главата, че няма да кацнем, че няма да излетим, че няма да стигнем навреме … Общото настроение беше дай да идем да се пробваме, шанса ни е никакъв, но поне ще си прекараме един чудесен ден и ще играем много стаи. Личното ми усещане беше че сме по развълнувани за стаите, отколкото за квалификацията.
Събирам момчетата в 5 сутринта. Разбира се не сме се наспали. Безпрепятствено стигаме на летището, ако не се смятат протестите на Христо как човек трябва да спи минимум 8 часа на денонощие за да живее дълъг и щастлив живот и оставяме сТанка (колата) на отговорно пазене. Ура, полетът ни не е отменен, явно ще стигнем все пак до Атина.
Кацаме, Атина е студена, ветровита, мрачна и мокра. Рано е, но след наемането на кола сме точно по график и пристигаме в DIGITAL EXPO 2018, Peristeri Exhibition Center. Коментираме статистиката от другите квалификации, успеваемостта на отборите в световен мащаб е потискащо ниска, около 15% от всички изобщо завършват предизвикателството. Говорим си докато дъвчем гадни закуски, поне да го завършим, ясно че няма да сме първи, ама поне да го изиграем и да видим края.
Оказва се че в този ден има някакво събитие, не съм сигурна точно какво тъй като навсякъде информацията е само на гръцки. Усещаме че сме на правилното място, тъй като сме заобиколени от индивиди които изглеждат точно толкова нърдски колкото и ние и част от тях носят инвентар за косплей. Отиваме на входа, отказват да ни пуснат. Обясняваме че не сме за събитието, а имаме квалификация и слот за игра в 10.20. Молят ни да изчакаме, било рано. Минава 10, аз започвам да се потя, знам че първия слот за деня беше в 10.00, а не виждам никой да играе („стаята“ на квалификациите и щанда на RedBull се виждат през прозорците). Опитваме да влезем пак, получаваме отрицателен отговор. В 10.10 вече съм на ръба да си загубя търпението и да им обясня как не съм минала 800 километра за да си изпуснем слота. Моля някой от Red Bull да се появи и да говори с нас. Минават още 5 минути, истеричката в мен крещи, но в крайна сметка се появява един лежерен господин, който помоли да ни пуснат без билети и ни заведе до 4 станции за тренираме (това, което правихме онлайн и в България). Попълваме малко декларации. Готови ли сте? Да.
Това което се случи в следващите 20 минути едва ли някога ще успея да го изразя с думи. Започваме закачливо, любезен господин от организаторите ни дава наставления, играйте отборно, внимавайте и се забавлявайте. Каква е успеваемостта? Вчера играха около 30 отбора, само 4 завършиха играта. Damn.
Как се казва отборът? Думата “Fury” се появява на гигантски 42 инчов тъч дисплей, а на мен сърцето ми почва да подскача. По обясними причини не мога да ви опиша естеството на пъзелите, но мога да ви кажа че в момента в който всеки от нас застана пред станцията си, сякаш светът спря. Крещим, ръкомахаме, подреждаме пъзелите, прескачаме и блъскаме оператори и фотографи (след старта на играта изведнъж в стаята се оказаха поне 6-7 човека наблюдатели и отразяващи играта хора). Не виждаме прогрес, тоест задачите идват една след друга и не знаеш кога ще спрат, къде е края. Забивам на някакъв пъзел, крещя за помощ, момчета идат и ми го минават. Следващия, готова съм, бягам да преместя няколко триъгълника по другите екрани. Ицо, какво виждаш, говори ми! Слушай ме, аз виждам „това“ на моя екран. Майка ти, завърти се шибан елемент такъв, давайте момчета, ето следващата … На 13 минута и 56 секунда часовникът спира, появява се изображение. Първото нещо което излиза от устата ми е въпрос “Did we finish? Did we make it?”
Виждам лицето на организатора, сияе. “You guys did great, you are an amazing team. You have the best time so far!” МОЛЯ?!? Абе как така имаме най- доброто време, не е възможно! Прегръщам момчетата, каквото и да се случи от тук нататък не е от значение, емоцията, адреналина който ме блъска, приливите ендорфин от щастието че изобщо сме тук и че го завършихме си заслужават. Следват снимки пред стаята. Пльосвам се на първия препречил се на пътя ми стол. Искам кафе, вода и да си събера мозъка. Започват спекулациите, след нас по график играят два от най- добрите отбори от предварителните класирания. Няма шанс да бием. Има ли как да спечелим? Не, шанса е минимален, да не кажем микроскопичен. Ама представяте ли си да вземем да победим? Не се навивайте, ще се разочароваме, няма да сме ние. Казваме чао на RedBull, питаме кога ще излезе класирането. Логът ще бъде изваден от машината довечера, утре сутрин ще има класиране онлайн.
Денят продължава с прилично темпо, изиграваме три стаи за които ще ви разкажа отделно, със сигурност една от тях си заслужава посещението до Атина (и в нея поставихме рекорд, не че нещо се хвалим). Умората ни наляга, но неизбежно в разговорите през целия ден се прокрадва идеята колко ще е яко ако спечелим, ама надали. Шегувам се че ще стартирам #GiveFuryWildCard защото на финала на Световното освен победителите (най- добре представилият се отбор) от всички квалификации, Red Bull избират два по тяхна преценка и ги канят на финала. А ние отидохме в друга държава да я изиграем тази квалификация, заслужаваме потупване по рамото.
Минава 21.00 часа и вече знаем че квалификациите са приключили. Кой играл- играл. Рефреш на сайта с класирането. No data. Истеричката в мен ми напомня че няма никакъв смисъл да рефрешвам, тъй като хората ТИ КАЗАХА НАДЕЖАДА (така ме кръстиха собствениците на една от стаите, та ми се залепи като обръщение) класиране ще има най- рано утре. Добре, самолетът закъснява. Рефреш. No data. Момчетата си купуват бира и коментират че рефрешват и … No data. Явно си нямат истерички да им напомнят, че е безсмислено. След 2 часа чакане се качваме в самолета. Посягам да пусна самолетен режим. Чакай, рефреш! No data.
Прибрахме се, след едно изключително неприятно пътуване и срещата с един още по неприятен таксиметров шофьор. В 3 през нощта затварям очи, а последното което виждам е, както можете да предположите, No data след съответния рефреш.
Понеделник, трябва да се работи. Ставам да изпратя Борис на училище, тоест отварям си очите и рефрешвам в 6.30. No data. Ако има лог на рефрешите на сайта на класирането, само ние четиримата сме направили сигурно 1000 до обяд.
В 11.25 се появява, КЛАСИРАНЕ! Отбор ARCKHAM победители – резултат 20 секунди.
Почвам да пелтеча … как така 20 секунди. Поглеждаме глобалното класиране, ARCKHAM водят пред всички (логично) след тях втория отбор са с резултат 9 минути и нещо. Разумната Надя ми напомня, че видимо е скапан бъг и не може никой да го завърши за 20 секунди, а истеричката ми е готова да изнася речи и да крещи до края на света „КАКВИ СА ТИЯ 20 СЕКУНДИ?“
12.57, Венелин пуска скрийншот.
Има реално класиране. Водим. Чакай, наливат се още отбори, не се знае. Ръцете ми се потят, получавам 2 микроинфаркта. Появяват се още отбори, все още сме първи. БАМ! Излиза класирането на To Roz Gourouni Tou Tse, САМО НА 12 СЕКУНДИ СЛЕД НАС СА, ОЛЕЛЕ! Рефреш, рефреш … 40 отбора, 42, отбора … класацията спира на 45. Най- отгоре пише - 1. Fury.
Поглеждам менюто на отбора.
42866990_253988171979309_3826482047287820288_n
Winner team. Много малко пъти в живота си съм била толкова щастлива. Първи. Отиваме на финал заедно с най- добрите отбори от други 26 национални квалификации. Днес всичко това беше потвърдено и с официален мейл от RedBull – Гърция. Стискайте ни палци на финала, нямаме търпение да изиграем The mission: "Omni's Escape". Малко ми е виновно че оставихме Гърция без представители, ама само малко.
Ето и малко полезна информация, за феновете на жанра:
Видео на финала за 2017 година.
Онлайн предизвикателство с което можете да се класирате за квалификации.
Обща информация за шампионата и правилата.
Официалната статия в RedBull, гръцката квалификация печели Fury.
Интервю с Фюри след победата, за съжаление на гръцки :D
П.С. Лирично отклонение, защото иначе няма да съм аз. Фюри започна като отбор от колеги, които обичат да се забавляват и да печелят. В последните години в отбора под една или друга форма, в едни или други състезания или куизове или трежър хънтове или просто ескейп стаи са се присъединили много хора. Фюри отдавна не е отбор, Фюри е движение, a state of mind.
На всички фюрианци, благодаря за вдъхновението, че ми помагате да продължавам да следвам страстта си и че сте моето вдъхновение. Обичам ви до един. И както един път написах - Once Furyan, always a Furyan.
П.П.С. Аз съм на 42 години. Тежа 150 килограма. Отивам на световен финал на спортно състезание. АЗ СЪМ АТЛЕТ!
Разбира се най- интересното, най- накрая. Димитър Смилянов, магьосникът на филмовата редакцията, доайенът на кратките документални филмчета, бързата ръка на снимането с GoPro сглоби филмчето за пътуването до Атина. Нямам какво повече да добавя, освен - забавлявайте се.
