Явете се на преглед, по възможност с придружител.

Този пост сте го чели 100 пъти. Виждали сте снимките също толкова. Ще го напиша и аз за 101 пъти, с надеждата че докато говорим нещо може да се промени.

Как се минава ТЕЛК с дете в края на 2022 година, затегнете коланите, тази история ще друса.

На всеки 3 години неизбежно трябва да отидем и да докажем на системата, че аутизмът на Борис си е още там и измененията не са достатъчни да е самостоятелен. Има или няма нужда да коментирам, има си ред, ходим.

Получаваме писмо в пощата, след като сме подали документи. От тия, бележките със специфична миризма, леко пожълтели, в привкус на България от 1980 година. Пише си, подгответе това и онова, явете се тук и тук, в този ден и час.

Събираме ние заветните бележки и днес, бодро се отправяме към Комисията (с главна буква, да се свети нейното име). Часът указан в писмото е 10:00. Казано ни е да се качим на 2 етаж.

Ще започна от там, това е ТЕЛК комисия за всичко и всички. Няма деца, няма възрастни, няма с физически или ментални увреждания, всички сме на едно. Сградата е малка и стара, стълбището тясно и с дървени перила. Първото което виждаме е човек на средна възраст 90 години, седи в коридора, сам с бастуна си. В последствие разбирам че дъщеря му, на средна възраст 60 е на горния етаж и чака. Не може да качи баща си, който е с Алцхаймер. Тя не може да остане с него, защото Комисията е на 2 етаж. Там ги заварих, когато си тръгвахме още бяха там. Не ми се мисли ако дойде някой трудноподвижен или на количка, как ще се възкачи на втория етаж. "Джена, телепортирай ме" все още остава научна фантастика.

В тясно преддверие сме се събрали поне 30 несретника, видимо на никого не му се иска да е там. Няколко сме с деца, започват се стандартните разговори, кой защо е там, за колко часа сте, какви документи ви поискаха. Минава половин час. От някакви стаи излизат някакви жени с бели престилки и крещят. Не се оплаквам, половината от нас са видимо на възраст в която слухът е компрометиран и се вика. Имена. Диагнози. СЛЕДВАЩИЯ! Ти за какво си тук? Всички сте ги чували тези неща.

Идват нови хора. Плахо влизат, питат кой е последен? Тук ли е Комисията? Какъв е смисълът на живота? Никой не може да отговори, казваме им че чакаме да ни повикат (понеже като маймунките в лабораторен експеримент, вече сме с час опит и от наблюдения познайваме някакви неща). Не знаем дали може само да попитат. Не знаем колко ще се чака. Не знаем дали са им добре документите.

Някой вдига скандал, защото имал неблагоразумието да попита. Отговарят му, че много бърза. Някой чакали с месеци. Явно това е базовата линия и не е важно дали е нормално да се чака с месеци, а само че ТОЙ БЪРЗА.

Идва майка с дете. Детето по моя преценка с абсолютно нетренирано око е в най- тежко състояние от всички, които чакаме. Мама го влачи по стълбите. Още не се е качила, започва скандала.

- Защо го водите това дете?

- На комисия сме.

- Ама те децата не се водят!

- А това къде е написано?

Автоматично 4 родителя с еднакво движение извадихме от еднакви прозрачни джобове за документи една пожълтяла бележка с характерна миризма  на безхаберие и умираща мухлясала здравна система. В нито един документ не пише, че присъствието на детето не е необходимо. Пише "Явете се на преглед, по възможност с придружител". Велико!

Детенце почва да обикаля по етажа, да пипа вратите. "Колежките" от стая "Справки" се смиляват, отварят врата на докторският кабинет. Там като се отвори вратата и се чува ангелски хор и излизат лъчи светлина, които озаряват нас, небогоугодните, с присъствието и благословията си. Детето и майката влизат, защото колежките от Справки, нали им казват, да минат, че е сложно положението. Така ... не знам дали сте виждали майка с дете с увреждания, ама можете да ги познаете от километри. Със заучен жест с дясната ръка детето се насочва към желаната посока. В другата ръка носиш раница с неща. В третата ръка имаш плик с документи. В някоя ръка имаш телефон, в който си заснел поне 300 документа "за всеки случай". Отваряш и затваряш врати. Държиш света на раменете си.

Понеже детето нахлува в кабинета, майката го следва по петите, Започва скандал. Защо са влезли. Не са ги повикали. Тя се занимавала с друго (лекарката). Имало ред. Не можело така. Не можело сега. Изгони ги.

Майката завардва детето в ъгъла. Сложи го на стола и физически застана между детето и цялата тази кочина. Седи с гръб към нас. Поглеждам и усещам, в мозъка на костите си усещам, че плаче. Не е нужно да го виждам, не е нужно да го чувам, усещам обидата да витае във въздуха като лепкава мъгла. Приближавам се, потупах я по рамото, попитах дали има нужда от нещо. Не. Защото това от което има нужда, аз не мога да ѝ го дам. Защото има нужда от подкрепа, човешко отношение, стабилност.

А детенце, слънце. Почвам да я закачам, хващаме се за ръца и ходим в тия 15 квадратни метра затворническа килия. Когато ѝ се усмихна и веднага почва да се смее и да пляска с ръце. Хващам я и скачаме заедно на едно място. Отиваме до прозорец, гледаме слънцето. Даваме възможност на мама да си събере мислите. След 20 минути всичко с тях приключва. Комисията не е видяла детето. Махам им за довиждане докато слизат по стълбите и се чудя какво да им кажа на изпроводяк. Вдигнах свит юмрук, като символа на "Power to the people" и от устата ми излезе думата "Кураж". Зад мен се чува "Късмет" и "Успех"от други уста. Чувствам се тъпо...

За всеки родител присъствал там с детето се случи следното:

Чакане.

Още чакане.

- Кой е за "попълни името тук"?

- Аз.

- Дайте документите (вратата се затваря след като си подал заветните бележки).

След 10 минути от Справки ни казват, елате на Х дата в Х часа за решение. Толкоз. Нито едно дете или болен не беше "видян" днес.

А "Комисията" да ви кажа, са две жени на средна възраст 60 години. Едната е лекар, другата е писател. Емпатия са загубили някъде около годината, когато са се печатали заветните жълти листа. Абсолютно всичко това можете да се свърши онлайн, без нито една от страните да се напряга. Което всички го знаем, ама ние хартиените бюлетини върнахме, къде се размечтах ...

Даже няма да почвам темата за материалното състояние на сградата, и за това че ние децата ги тъпчем с лекарства за да нямат гъби (особеност е на хората от спектъра) а там с часове дишаха влагата и мухъла от стените и тавана.

И за да няма грешка, пиша го този текст с идеята да запомня няколко неща:

1. Задачата за спасението на давещите се продължава да е в ръцете на самите давещи се.

2. Емпатията е най- човешкото чувство. Може да си глупав, може да си ням, може да си беден, може да си зает и стресиран - нямаш ли емпатия просто не си човек.

3. Кураж, Надежда, ако не се наложи да обжалваш пак в НЕЛК, живот и здраве след 3 години ще се видим отново.