Queen

Нямам глас.

И ръце нямам.

Главата ми остава на този стадион за дълго.

Когато преди 28 години баща ми донесе от Япония първото видео и с него, касета с филма Флаш Гордън, още не знаех че ония, дето пеят “Flash a-ah” са Queen. Знаех наизуст всяка нота, всеки звук. И днес, когато откриха концерта с “Flash a-ah” се превърнах отново в 12 годишно момиче, стиснало възглавницата пред екрана и грачещо възторжено срещу Император Минг.

После излезе Adam Lambert. Изкара 5 песни без да си поеме дъх, няма такава принцеса, обаче пее като ЗВЯР. Викам на Рада „Абе, няма добър ден, София, нещо, не знае къде е“. След малко Адам вика “Hello Sofia”. Споглеждаме се, казвам „Знае къде е“. От сцената следва „Hello bad-ass bitches”, сестрата вика „Явно знае че и ние сме тука“. И това което последва, е най- емоционалното и велико шоу, на което съм била.

Не говорим за това, че прегърнати с Илия пеем „Who wants to live forever”, не говорим за това че щяхме да срутим стадиона с “We will rock you” като в годините на 8 клас, когато хлопахме по чиновете като ниандерталци, не говорим и за когато Brian May изкара китарно соло на ”Хубава си моя горо”, говорим за чистата емоция когато свири “Love of my live”и пускат гласа на Фреди и космите на врата ти се изправят и сълзите ти излизат, без да можеш да направиш нищо. Говорим за моментите в които от сцената се лее “Tonight I'm gonna have myself a real good time, I feel ali-i-i-i-iiiiive”, а ти крещиш „жив съм, жив съм, още съм жив!“

Великолепна, чиста емоция, подклаждана с години от времената на пиратските касетки, преминала през смъртта на Фреди и стигнала до днешния ден, където макар и с Адам, който не знам дали ви казах обаче пее като ЗВЯР, кара цял един стадион да пее “We are the champions”, в тая държава, на пук на всичко.

Queen.

В сърцето ми.

Завинаги

П.С. Jeremy?, знаех че сте добри, не знаех че сте толкова добри, зарадвахте ме много момчета!