За будителите, от събудените

За будителите искам да си говорим днес. Ама не тия будители дето всички ги четем по "вестниците" за тях всички знаем или се преструваме, че знаем кои са. Аз искам да говоря за тия будители, дето промениха моя живот и този на децата ми.

Ще започна с Красимира Дойчева.

Тя беше моят учител по руски език в нелекия период, когато мислех че всяко решение в живота ми трябва да бъде бунт, когато трябваше да определя себе си като човек. Това е периодът в който играех белот във всеки час на последния чин, когато перцепцията ми за всичко което се случва около мен покривах с високомерното "какво ме занимавате, не ми пука". Другите учители решаваха „проблема“ с надписването на поредната двойка в дневника, така стигнах до неподозираните висини да имам 7 двойки по биология и 8 двойки по химия. За да съм честна, не помня кой ми преподаваше и съм сигурна, че не са лоши хора или учители. Но не ги запомних. За сметка на това запомних госпожа Дойчева. Защото само тя видя отвъд ядосания и объркан тийнейджър. Защото само тя говори с мен, не с онзи наставнически тон, не с онези високопарни слова за важността на нейния предмет в живота ми. А дойде при мен като при равен. За да ме попита като приятел, „какво се случва в живота ти?“. Щото аз по това време бях избягала за втори път от нас. И за да ми обясни, че това през което минавам ще остане в миналото, и този огън, тая буря дето ме гори отвътре, нито е уникална, нито е последна, но си е моя и аз трябва да се справя с нея. 30 години по- късно, все още не съм намерила начин да ѝ благодаря. Използвам днешният ден за да го направя, за да й кажа че промени живота ми с един малък разговор, който всъщност беше огромен. Убедена съм че тя не го помни, но аз ще го помня докато съм жива.

Благодаря, Краси 🙇

Ще продължа с Ирина Евлогиева.

За тези от вас които не знаят, това е учителката на Борис в последните 4 години. След всички перипетии за да намерим училище за Борката, бях меко казано скептично настроена към всички образователи. Но 4 години по- късно смело мога да кажа, когато някой е мислел думите образовател и будител, зад тях е стоял човек точно като г-жа Евлогиева. Тази жена, която от години преподава на всякаква челяд, приема ролята си изключително сериозно.

Говори. Повтаря. Набляга. Изисква. Поправя. Отново и отново, без умора, без апатия, без летаргия.

Когато се запозна с Борката, нашата г-жа Евлогиева нямаше много опит с работа с деца със СОП (или поне с такова впечатление останах аз). Когато след първата година ми предложиха тя да води персоналните часове на Борис, мислех че ще се откаже на втората седмица. Та това изисква толкова допълнително работа. Та това изисква концентрация, подготовка, търпение. Кой ще го прави това, ей така от добрината на сърцето си? Разбира се, както и много други пъти в живота си не бях права. Този преподавател намери път към детето ми, намери начин да се справя с всичките му настроения, намери начин да му поднася информация така, че той да я разбере, смели и запомни. И тази година, когато на първия учебен ден Борис и поднесе цветя с думите „Честит рожден ден, Ирина“ (защото е чувал да я наричат така колегите ѝ и тя, разбира се, нямаше рожден ден) тя да посрещне това с усмивка и да го прегърне.

Този път няма да чакам 30 години за да кажа благодаря, г-жо Евлогиева.

Благодаря за търпението, за желанието, за огромното ви сърце. За мен светът е по- светло място, защото в него има хора като вас. 🙇

И накрая, ще пиша за Ралица Станкова.

Ралица е едно младо, дребничко момиче, което влезе в живота ни преди 2 години. Ралица не е учител по професия. Не е възпитател. Не е педагог. Ралица е приятел.

Намерихме Ралица когато търсихме придружител за Борис. В моята глава аз виждах по- скоро човек който се грижи за неговата безопасност, ходи с него и му помага с някакви битовизми.

Обаче Ралица отказа да се примири с тази моя базова версия на придружител. Тази фурия започна да се консултира, започна да носи идеи със себе си и да ни превъзпитава нас. Тя вярва в Борис, в неговите възможности, повече отколкото понякога вярвам аз. Тя е способна да изкара от Борис най- доброто, и в най- лошите и в най- добрите му дни. Тя знае кога да го притисне, кога да се отдръпне, кога да е строга, кога да е мила. Тя осъзнава колко е важно в учебния процес да бъде приятел, а не преподавател. Че не винаги домашните са най- важни. Че понякога можем просто да послушаме музика.

Четат „Роня, дъщерята на разбойника“. С Борис. Вие разбирате ли, че никога през живота си не съм си представяла, не съм допускала че Борис ще чете тази книга. А Ралица просто я взе и започнаха да четат. Ей така, щото Ралица може и знае как да събуди в Борис целият му скрит потенциал. И да го използва, за да гради.

Благодаря, прекрасна Ралица, за мен днешният ден е твой празник, щото аз така ги разбирам и приемам будителите. ❤️

Честит ви празник, продължавайте да светите.